Стравински и Шостакович на един концерт

Оркестър на Свободния Университет Амстердам, диригент Дан Адмирал.
Свирят “Петрушка” от Стравински, нещо, наречено “Аркада” от някой си Тристан Кьорис и шеста симфония от Шостакович.
Входът е свободен, а броя на хората в залата сигурно не надвишава броя на музикантите.
Пак се изложихме пред чужденците Хората са дошли от толкова далече – цял симфоничен оркестър от младежи – изглеждащи пълни с енергия, а ние да не си направим труда да ги уважим. При това такава музика не може да се чуе често. Не знам… дали защото рекламата е била лоша, дали защото вече е лято и хората са се пръснали… Дали са се уплашили от твърде съвременната програма?
При Стравински повече си личеше, че са студентски оркестър, но да се свири Стравински при всяко положение си е голямо изпитание. Да се слуша Стравински на живо пък си е уникално преживяване.
Произведението от неизвестния за мен автор, макар и интересно на моменти, ми беше твърде модерно (с други думи твърде много дисонанс, сложни акорди и не кой знае колко музика – както се изказа приятел “липсва красота”).
Шостакович, обаче, си е Шостакович. Първата част на тази тричастна (?!!) симфония е доста дълга и бавна и на много моменти ми напомняше на Малер. За втората обаче и особено за третата и без да знам без колебание бих разпознал, че са от Шостакович. Много живот, игра с инструменти, хумор на моменти граничещ с гротеска… Шостакович.

Park Live Fest

Нямам намерение да правя някаква обширна рецензия на фестивала, още повече, че съм бил само третия ден, само ще споделя субективните си впечатления.
Въпреки нескромните според мен цени, бях категорично убеден, че ще отида поне на третия ден от фестивала (за повече от това не ми се откъснаха от сърцето допълнителни средства). А именно третия заради единия от дуото “Future Sound of London” – Garry Cobain. Бях сигурен, че на живо няма да чуя парчетата от любимите ми албуми на FSOL ами някаква по-различна музика – и се оказах прав – но все пак отидох заради голямото ми уважение към групата и косвено към организаторите на фестивала задето са ги поканили. Това, което пускаше Garry Cobain беше хубаво, но наистина щеше да е още по-хубаво ако бях чул и нещо познато, но както и да е. Само ми стана неудобно, че такъв професионалист като него е дошъл толкова отдалече, а публиката се състоеше от няколко десетки души. Като добавим и жегата – началото беше малко след 16 часа, а въпросният колодрум в Борисовата градина е затворено пространство в крайна сметка – обстановката не беше много предразполагаща. Но професионализмът си каза думата и се получи хубава атмосфера.
Имах възможност да се порадвам и на 3-4 песни на Phuture Shock след това, но ми се сториха твърде малко и не ми бяха познати. Хубава група, хубава вокалистка, радвам се, че ги има и че са родно производство. Гледал съм ги на живо преди години.
Преди “гвоздея на програмата” Lamb имаше изпълнение на “Plaid”. Описанието в програмата беше “уникално аудио-визуално шоу”. Музиката беше интересна, анимациите, които се прожектираха междувременно също бяха много интересни, а за капак – към визуалните ефекти се добавиха множество мълнии от различни посоки на София.
И така стигаме до забавния момент: Валя дъжд. Нямаше никакви условия за криене от дъжда, така че повечето от няколкостотинте души направиха това, което правят и слоновете като вали – намокриха се. (една малка част се втурнаха към изхода)
Звездите на вечерта – Lamb – започнаха участието си малко след 21 часа след като намериха бас на заем, тък като нещо се беше случило с техния (Видях Георги Дончев да се мярка на сцената).
Трябва да си призная, че никога не бях ги слушал, дори не ми бяха познати като име, но затова пък бях най-отпред до оградата. Няколко неща бяха резултат от това. Първо: Виждах хората от групата прекрасно. Второ: Чуваше се ужасно. Трето: Тъй като 2-3 пъти Andy Barlow, който е единия от групата, скочи от сцената, покатери се на оградата и се хвърли в морето от ръце, обувката му по едно време мина на една педя от главата ми.
Сега за впечатленията ми от групата: Мноого ми хареса излъчването на вокалистката – Lou Rhodes. Изглеждаше много фина жена, в същото време като хванеше китара или палките на един барабан … беше впечатляваща. Andy Barlow ме впечатли с ентусиазма си – подскачаше повече и от хората в публиката. Май нещо беше малко “high” този човек. Музиката ми се стори много интересна и доста “модерна” – не знам как иначе да я определя. Освен съчетанието на записани звучи и ритми с живото изпълнение, което явно е широко разпространено вече, имаше и типичното модерно звучене на трип-хопа, само че малко по-живо и изпълнено с енергия от типичните трип-хоп групи, които са ми познати. Имаше особено съчетание на тонове и малко впечатление за “атоналност”, а маниера на пеене на Loh Rhodes беше особен и много ми напомняше на Bjork. Не знам дали не бих добил съвсем различни впечатления ако чуя студийни записи, защото всъщност озвучаването беше ужасно на мястото, където бях.
Което ме навежда на мисълта да напиша 2-3 изречения за организацията на фестивала: Малко трудно се ориентирах до мястото, защото нямаше плакати, които да упътват, имаше само пред самия колодрум. Не ми хареса това, че нямаш право след като излезеш пак да влезеш, не ми хареса и това, че имаше конкретни марки бира/уиски/храни, които бяха на баснословни цени. Самите билети също бяха твърде скъпи според мен. Вярно, че плеядата от участници беше доста впечатляваща, но все пак мащабите на фестивала не бяха на ниво – най-вече като посещаемост. За озвучаването вече писах, че беше ужасно на предните редици, макар, че по-назад се чуваше доста добре.
Колкото до така нареченото “афтър парти” в Ялта – не беше това, което очаквах – не изглеждаше чак толкова свързано с фестивала – макар и с “клубна” музика, каквато в Ялта явно така или иначе пускат. Музиката беше хубава, доста по-изискана от това, което се пуска в дискотеките, но хората, които бяха там… ами не са моя тип хора и тяхното разбиране за забавление не е моето разбиране за забавление.
Равносметката от цялото това дълго описание, което не знам дали интересува някого е, че си прекарах страхотно, бях с хубава компания, видях много интересни хора, чух интересна музика, а и като цяло опитите за организирането на такива мероприятия трябва да се поощряват.

“The Road Less Traveled”

Това заглавие би могло да бъде преведено като “пътят, по който малко е вървяно” примерно или “пътят извървян от малцина” или нещо такова. Който е измислил заглавието, под което тази книга е излязла в България – “Изкуството да бъдеш Бог” – е сторил голяма злина на хубавата книга, тъй като съм сигурен, че това заглавие е отблъснало много хора.
Чел съм я преди десетина години и още тогава много ми беше харесала, а сега като я препрочетох, открих, че много неща, написани в книгата, са неразделна част от моя светоглед.
Не мисля, че е така защото книгата много ми е повлияла. По-скоро там има написани универсални истини, до които с течение на времето и аз съм достигнал.
Като се почне от първото изречение:
“Животът е труден.”
Да, така е, дори това да не ни харесва. Могат да се дадат много примери на човешко поведение, целящо избягването на трудностите – всички го правим – явно или неявно (понякога дори за нас самите). Само че това е незряло поведение и нищо не печелим от него.
Всъщност книгата до голяма степен е посветена именно на психологическата зрялост. Авторът – Морган Скот Пек – описва интересни случаи от своята работа като психоаналитик, в които пациентите му извървяват труден и мъчителен път от своите неврози и разстройства на характера до психологическа зрялост.
В тази книга съм прочел най-допадащото ми определение за “любов”. Морган Скот Пек я определя като “волята да разшириш границите на своя ‘Аз’, с цел да осигуриш своето собствено или нечие чуждо духовно израстване.”
Това определение мигновенно разобличава някои погрешни схващания за любовта, които са разгледани в книгата: влюбването, романтичната любов, зависимостта, саможертвата и други. Огромен брой хора свързват животите си заради някое от тези погрешни схващания и или не издържат дълго време заедно, или продължават да са заедно, но са нещастни.
Духовното израстване само по себе си също заема важна част от книгата. Тук ценното е, че много неща са изведени от една почти научна гледна точка и въпреки, че на мен не ми е необходима такава гледна точка, предполагам, че би била полезна за много хора. Дори хора с най-различни религиозни търсения биха могли да научат много от тази книга.
По този повод се сещам, че също в тази книга е дадено много добро определение на разликата между източната и западната представа за духовно развитие – нещо, което аз успях някакси да схвана още преди 15-тина години, когато престанах да чета Ошо.
Като цяло книгата е на много достъпен език и ако човек я прочете непредубедено, със сигурност може много да научи. Разбира се и ако има зрелостта да се изправи срещу определени истини, които може и да не му харесват.

Да си помечтаем

Както често се случва – някаква информация да провокира в мен верига от асоциации – така и днес.
Четох за поредните простотии, свързани с унищожаването на природата заради нечия алчност. Четох за цялата незаконност на така наречените “противопожарни просеки” на Паничище, които са си чисти ски писти – за това, че са абсолютно необосновани, ненужни и т.н.
Четох и за натиск върху собственици на сгради и хотелиери в района на Паничище, притискани с цел да им се изземат сградите, за фалшиви нотариални актове, за насилствено подписани концесионни договори за хижите от шефовете на БТС и най-различни други силови методи, ползвани от Рила cпoрт и разни неясни субекти. Цялата тази дандания около предполагаемия ски курорт “Супер Паничище” ми изглежда такъв сапунен мехур… и в същото време толкова реална заплаха за природата – особено след като има работещ лифт и ще трудно да се премахне (надявам се да не е невъзможно, защото още не сме достигнали достатъчно ниво на зрялост и няма да съумеем да опазим природата ако достъпът ни до Седемте езера е толкова лесен).
По повод на това трескаво желание за строжи на ски курорти си мислех… На хората са им малко парите и искат да изкарат още много. Това как да е, но какво ще ги правят?
Това, че парите не могат да направят човека щастлив, си е пределно ясно – за част от хората. За други явно не.
Аз съм си мислил от време на време какво ще правя ако имам повече пари. Минавали са ми през главата разни методи за забогатяване, но винаги съм се сещал за едно основно … да го наречем правило. Най-добре може да се обобщи с началната реплика на една много хубава книга, която препрочитам в момента (мисля скоро да пиша за нея тук). Репликата е “Животът е труден”. Т.е. лесни неща няма или ако има те са фалшиви. Или с други думи – по-добре да се стремя към истински ценности, дори това да изисква повече усилия.
Така че – какво ако имам повече пари? За момента имам всичко, което ми е нужно.
Добре, ами ако имам НАИСТИНА много пари? – Тогава бих могъл евентуално да направя нещо за света, в който живеем. Но какво ли би могло да е това нещо?
Мислил съм си, че ако имам огромна сума, която да похарча – бих направил една телевизия.
Телевизията в момента е едно от най-силните средства за манипулация и начинът, по който е направена организацията в телевизиите, ги прави … да речем вредни. Цялата комерсиалност – т.е. необходимостта на телевизиите да изкарват пари, което води до излъчване на реклами и до предавания, докарващи висок рейтинг, които не винаги са най-добрите – ми е много досадна.
Затова – не защото наистина мисля, че ще забогатея и ще направя телевизия – ми се е случвало просто да си помечтая.
Представяте ли си… Телевизия без реклами – вместо това може да се пуска хубава музика и/или хубави природни картини. Без глупави сериали и американски екшъни. Без политическа пропаганда и всякаква друга пропаганда. Какво ли би се случило ако се появи една такава телевизия, достъпна за всички? Би трябвало формата, която съществува в момента, да замре. Какво ли ще правят рекламодателите тогава?
Всъщност подобни процеси вече са се случвали в последните години. Open-source движението е спомогнало за това да се създаде много полезен софтуер, който може да се ползва напълно безплатно. Край на монопола на софтуерни гиганти.
Или пък музиката. И друг път в този сайт съм изказвал недоволство от посоката на развитие на музиката, предизвикана от желанието за печалби – или казано по-просто комерсиализирането на музиката. Какво става в момента? Интернет. Музика всякаква, при това напълно без пари. Въпреки целия шум и кампании от страна на големите звукозаписни компании както и закона за авторското право, не ми се вярва тази възможност лесно да отпадне. Все пак това е вид свобода и отнемането и би било крачка назад.
Тогава какво би станало ако има обществена телевизия, която не е задължена да печели пари? Според мен само хубави неща (стига служителите в нея да имат същата мотивация както и в комерсиалните телевизии. Да не забравяме все пак до какво беше довела липсата на конкурентна среда допреди 20 години).
Бедата, обаче, е, че нямам няколко (десетки? стотици?) милиона излишни пари за харчене. Така че засега се отлага подобен тип обществена телевизия.
Остава ми само надеждата, че и тук новите технологии ще направят така,че след няколко години телевизиите да нямат такова влияние – т.е. лесно и евтино да се правят “безплатни” телевизии по подобие на open-source софтуера.
Мда, в интересни времена живеем. Какво ли още ще видим?

Пространството

Пространството е интересно нещо.

Тази вечер пътувах с трамвай по “графа” и като минавах край “Славейков” за миг съгледах горния етаж на МсDonalds – по светлината си личеше, че не е жилище, а някакво заведение. Спомних си, че всъщност съм бил там неведнъж, макар и преди години. Спомних си как изглежда отвътре – дори видях от трамвая детския кът в единия ъгъл.

По-рано днес пък работих цял следобед в сградата, където преди няколко месеца се помещаваше офиса, на фирмата, в която работя. Сега малка част от него функционира, а останалата претърпява големи изменения – преди беше едно голямо хале разделено на кутийки с по 4 души от двете страни на пътеката. Сега са сложили стени и се е образувал коридор и множество стаички. Преди няколко дена, минавайки покрай пл. Гарибалди, се сетих, че на един осми декември бяхме при колега в един апартамент точно над площада. При различни случаи съм ходил на още няколко места само в района на Славейков, и на още много в най-различни краища на София. Замислял съм се за апартаментите на съседите ми – тук в София – че не знам как изглеждат отвътре. Затова пък в блока, в който съм израснал в моя роден град, съм влизал почти във всички апартаменти. Няма да забравя, когато преди години работех на Народния театър, колко огромен ми изглеждаше отвътре – много повече, отколкото изглежда отвън; пълен с безброй помещения, някои сами по себе си огромни, пълен с безброй изненади… Всяко от тези места е сякаш едно отделно пространство. Качваш се по стълбите, прекрачваш входната врата … и си в друг свят. Няма нужда от никакъв свръхестествен елемент – както например в “Матрицата” (коридора с многото врати и ключарят, който има ключове за тях). Дори само в София има толкова много светове!

Мога да продължа темата още много, но ще спра до тук. Само ще кажа, че пространството ми изглежда изумително нещо, макар че през повечето време не се замислям.

На прага

Май съм на прага на нови и прекрасни неща…

“Happiness is the Road” Tour 2009

Тази вечер трябваше да съм на концерт на любимата ми група от тийнеджърските години. Само дето концертът е отложен за юни месец. Какво пък – поне ще е по-топло.

Със сигурност няма да го преживея така както бих преживял такъв концерт преди 15 години, но все пак очаквам да е незабравимо. Незабравим за мен е и концертът на Фиш в София преди три години, а Фиш е неразделна част от Мерилиън, и то ранните им албуми, които знам наизуст.

Сега следват още няколко месеца в очакване…

“Теория на счупения прозорец”

Всички знаем приказката, че рибата се вмирисва откъм главата. И на днешния протестен митинг беше казана по повод на нашите управляващи. Обаче има и една друга гледна точка – че “малките неща” правят живота, че капка по капка става вир и т.н.

В съзвучие с предишния ми постинг се оказа една страхотна статия на Веселина Седларска, на която попаднах днес – казва се “Теория на счупения прозорец”

Според тази теория промяната към по-добро трябва да започне от малките неща – примерът, който е даден е от Ню Йорк, където успехът в борбата с високото ниво на престъпност е започнал от успеха в борбата с графитите. Един цитат от статията:

“Ако счупеният прозорец не се смени бързо, сградата я чакат лоши неща – ще счупят и други прозорци, ще я окрадат, ще я замърсят, след това и улицата, и квартала. Счупеният прозорец дава сигнал, че безредието е позволено. Не само това – счупеният прозорец поощрява безредието, подканва го.”

Както писах – корупция не се прави от 240 души. Всеки от нас с всяко свое действие, бездействие или решение, участва в изграждането на бъдещето. Корумпиран народ = корумпирано правителство. Така че, когато хората са готови за това, ще дойде и по-доброто управление.

Дано само по-скоро повече хора да осъзнаят факта, че не са откъснати от света и от останалите, и че не е печалба тази печалба, която се е оказала загуба за някой друг.

П.П. Не можах да намеря адрес за кореспонденция на тази жена – дано не се сърди за публикувания от мен цитат.

Протестът и промяната

Не вярвам, че ще има значителна промяна от този протест. Но вярвам в промяната.

Само че, промяната е дълъг процес.

Няма значение дали това правителство ще си тръгне още сега или след няколко месеца – дали ще откраднат повече или по-малко, дали ще си оставят повече вратички за крадене за в бъдеще или няма да си оставят.

Няма значение също така дали следващото правителство ще краде по същия начин; дали повече или пък по-малко.

Дори няма чак тоолкова голямо значение дали бизнес интересите ще унищожават природата – колкото и еретично да звучи това.

И още по-еретично: Няма значение дори дали големите корпорации и банки ще продължават да експлоатират хора, принудени да работят по 40 часа седмично за да оцелеят.

Всички те, които заради собственото си благосъстояние потъпкват човешкото достойнство и които – за сметка на други – трупат блага за себе си, за семействата си, за държавите си – всички до един ще изгубят всичко, което имат. До последната стотинка/цент/пени и т.н. Никой не е отнесъл нищо от този свят освен едната гола душа.

Така че това, което има истинско значение, е промяната на съзнанието.

Корупция не се прави от 240 души. В нея участват много повече. Докато съзнанието на хората не се промени по такъв начин, че да гледат на себе си като на част от цялото, винаги ще има хора, които ще крадат.

Ако хората са достатъчно осъзнати и използват главите си, тези неща няма как да се случват – от корумпираното управление през презастрояването на природата та до цялостното експлоатиране на хората и формирането на консуматорско съзнание от медиите и културата.

Когато хората допускат това – бих казал, че си го заслужават.

Но когато човек мисли със собствената си глава, когато всеки осъзнава своето място в цялото, промяната просто ще се случи.

А този протест?

Не че вярвам, че ще има значителна промяна от този протест. Но вярвам в промяната, въпреки че е дълъг процес.

Затова и аз ще отида. Ей сега тръгвам