Витоша ски АД

Тончо Токмакчиев ми падна в очите. Направо се сгромоляса. Много го уважавам като актьор, много съм се смял с превъплащенията му като Иван Костов примерно. Обаче да говори такива глупости по Канал 1 – не знам заблуден ли е, подлъгали ли са го или по някакъв начин са го подмамили да участва в тази кампания, целяща според неговите думи „да станем като всички нормални държави“ – т.е. както било в цяла Европа – Австрия, Гърция и т.н.
По неговите думи би трябвало да може човек „нормално“ да може да отиде на разходка и да кара ски на една планина, която е на 5 км. от двумилионен град.
Какво нормално има в това планината да стане като морските ни курорти? Досега „Витоша ски АД“ вече се е въвлякла в няколко скандала – най-големия, за който се сещам беше с унищожените морени. А и какво нормално развитие можем да очакваме когато има намесени огромни пари? Пак тази безкрайна човешка алчност и лакомия…
Г-н Токмакчиев, надали ще прочетете това, но аз все пак ще ви кажа: Тези хора пет пари не дават за това Витоша да стане едно нормално място за туризъм и ски. Ако беше така вече имаха доста възможности да го докажат – трябваше да подменят порутените съоражения, не да ламтят за нови писти в природен парк. Единственото, което ги интересува са милионите, които си мислят, че могат да спечелят. Не се подвеждайте и не им наливайте вода във воденицата… Ако успеят техните намерения, след десет години ще си спомняте с носталгия за порутените заслони и няколкото писти на Витоша…

В ерата на глупостта ли сме?

Снощи успях да се почувствам като част от нещо голямо на световната премиера на филма „The Age of Stupid„. Филмът беше прожектиран едновременно в 442 киносалона в САЩ и в още 200 в повече от 45 страни. Имаше директна връзка с Ню Йорк, където имаше разни знаменитости като Кофи Анан и актрисата Джилиън Андерсън, а накрая имаше изпълнение на живо на вокалиста на Рейдиохед. В началото Маги Малеева каза няколко встъпителни думи.
Филмът в общи линии беше точно каквото очаквах, може би единствено очаквах да е малко по-всеобхватен, а не както се оказа фокусиран върху няколко конкретни житейски истории. Затова пък го намирам за доста въздействащ – и от към музика и от към визия.
Съвсем логично физиономиите на голяма част от присъстващите (салонът беше пълен) ми бяха познати от различни екологични акции и протести, което води до естествения въпрос: Ще бъде ли видян този филм от хората, които трябва да го видят и ще достигне ли посланието до тях? Лично аз очаквам и малко повече медийно отразяване – освен телевизионните предавания преди самата премиера ми се вижда логично тя да бъде отразена и в новините… но както и да е.
Колкото до самия проблем… той наистина е сериозен. Освен за глобалното затопляне и неговите причини и последствия ми хареса, че филмът макар и без голямо задълбочаване засяга и проблемите на консуматорското общество, големите корпоративни интереси и войните в съвременния свят или с други думи безкрайната човешка алчност.
А бъдещето… бъдещето е неясно засега. Една от главните цели на филма е да предизвика възможно най-голям отклик в обществото за да може на срещата в Копенхаген през декември тази година да се вземе правилното решение – а именно за ограничаване на емисиите от парникови газове. Казват, че ако се вземе това решение имаме 50 процента шанс нашата цивилизация да оцелее. Не е много оптимистично, особено като се има пред вид, че много трудно ще бъде убеден най-големия консуматор и замърсител – САЩ. Но… каквото – такова. Ще поживеем и ще видим и дано нашите внуци да няма за какво да ни винят.

Промяна

Може би от близо година всеки ден на път за работа и обратно минавам покрай една паркирала кола (фолксваген ако не се лъжа). Наблюдавах как тя неизменно стои на същото място – независимо от времето и сезона. Сутрин беше една от многото, а вечер – ако се прибирам късно – си стоеше самотна. В определен период дори едната и гума беше спаднала – все едно собственикът е отишъл в чужбина и я е зарязал ей така на тротоара – на произвола на съдбата (преди 2-3 месеца веднъж засякох един човек, който полагаше някакви грижи за въпросната кола, след което гумата и вече не беше спаднала).
Днес като се връщах от работа колата я нямаше…
Как ще ходя на работа сега, като няма да минавам покрай нея?
Извън шегата – май трябва да се подготвя за една реална загуба… Кооперацията, която се строи на изток-североизток от мястото, където живея вече се изравнява с моето любимо таванско помещение… През 2-3 месеца от годината вече няма да мога да виждам как сутрин слънцето се показва иззад Стара планина. Това е тъжно!

Созопол в началото на септември

След като – по стечение на обстоятелствата – се озовах на откриването на фестивала „Аполония“ в Созопол и след като видях програмата – в мен се загнезди идеята след като поработя няколко дена, през следващия weekend отново да дойда и да присъствам на едни от най-интересните концерти.
И…. речено-сторено.

Подготовката:
Билети за концерта. Четири дни преди концерта почти не се надявах да има останали билети за концерта на проекта Balkansky с участието на Теодосий Спасов. Обаче не само успях – от мрежата на Eventim в случая от магазин Dandara – ами и билетите се оказаха на съвсем скромната цена от 10 лева! За „Щурците“ не ми се даваха допълнително пари, а и знам, че при този амфитеатър може и от вън да се слуша.
БДЖ. Логично нямаше спални места. В крайна сметка взехме първа класа – имах идеята, че седалките в първа класа се разпъват и стават почти като легло.

Пътуването:
БДЖ ми бяха приготвили изненада. Седалките се оказаха не такива, каквито очаквах. Ужасно неудобни! Все пак май имаше полза от първата класа, защото във всички останали вагони влакът беше фрашкан.
Бургас-Созопол се оказа добре разработена дестинация с автобуси на всеки половин час. Дори успяхме да си купим спални места за връщане преди да тръгнем от Бургас.
Междувременно малко преди 7 часа между влака и автобуса гледах от брега на Бургас един от най-хубавите изгреви, на които съм бил свидетел – слъцето се издигна направо от водата, без никакви засенчващи облаци.

Созопол:
За пръв път стъпих в този град преди 4 години. Тогава не отидох на концерт от Аполонията, въпреки че бях там по време на концерти, и после съжалявах. Сега поправих тази грешка. Като цяло този град – макар и да не може да се мери със стария Несебър – много ми харесва.
Квартира намерихме лесно – в девет и нещо вече бях готов да тръгна на плаж. Оказа се, че на централния плаж има много водорасли и ужасно много боклуци – хартийки, торбички… Ужас.
Но все пак морето си е море…
Старата част на града е много хубава и сякаш дори малко по-малко комерсиализирана от стария Несебър.
Новата част се оказа огромна и пълна с удобства (предполагам няма нужда да наблягам на „комерсиалната“ страна на този а и на всички черноморски курорти – тя е повече от очевидна – просто се опитвам да погледна от към добрата страна. Иначе е ясно: заради човешката алчност нещата доста са се изродили в най-различни посоки, които дори не смятам да коментирам).
Догодина определено трябва да отида на истинско море – поне за 7-10 дена.

Щурците:
Наистина нямаше никакъв проблем да се слуша отвън. Имаше само около 4-5 песни от новите им албуми, които са непознати за мен. Всички останали бяха класика… Макар че ми се искаше да чуя и някои други песни, които не изпълниха – например „Хамлет“ или „Футоролог“… Но както и да е. Концертът беше страхотен. На входа продаваха и антологията на Щурците – два двойни диска съответно 1967 г. – 1982 г. и 1982 г. – 1998 г. Имам тези дискове – пиратски – но си ги купих. Писал съм преди за отношението си към пиратството – т.е. че съм с две ръце „за“, само че в крайна сметка бих си купил дискове за да подпомогна самите музиканти – особено както в случая без посредници.

КонцертЪТ:
Едва в деня на концерта видях, че всъщност освен Теодосий Спасов участват един DJ и един художник. Т.е. най-вероятно нямаше да е джаз както си бях помислил.
Наистина не беше. Беше си съвсем електронна музика, нещо като ambient или може би клонящо към trip-hop на моменти. Понеже много харесвам неща от сорта на FSOL примерно, концертът много ми хареса. За мое щастие си купих диск на въпросния проект „Balkansky“, макар че на живо звучеше… ами някак си по-различно (въпреки, че при този тип музика малко неща са „на живо“).
Единственият ми проблем беше, че по време на цялата втора половина от концерта трябваше да се разхождам из клуба за да не заспя – много бях изморен.
Самият клуб се оказа много приятен и интересен като архитектура. И всъщност май побираше повече хора от амфитеатъра в Созопол.

Имаше още много дребни или по-значими преживявания през тези два дена в Созопол… но и без друго този постинг стана безкрайно дълъг и описателен и може би скучен… Така че ще се опитам да обобщя:

Два страхотни дена, два страхотни концерта, море (ах морето!) и хубави емоции
Е, догодина пак!

Аз като чернокож

Много е популярна напоследък тази бургаска луга, така че не можех да не се възползвам от случая, че съм на гости в този град.
Първо киснене в солниците с червена вода, гъста почти като боза. Чел съм, че при голяма концентрация на сол човек не потъва – примерно както в Мъртво море. Е, днес го видях с очите си. Много забавно. Докато ми попадна капка в устата. Ужасно солено та чак люто/горчиво. А когато капка ми се стече и в окото, трябваше вече спешно да излизам.
След това – черната кал. Още по-забавно. На пръв поглед виждаш множество хора в някакви странни водолазни костюми, после виждаш, че това не са водолазни костюми, а плътен слой кал. Гледах си изцяло черните ръце и си мислех, че мога да играя африканец в някой филм.
Накрая – най-приятния момент. Като се има пред вид, че за последно съм ходил на море преди 4 години, при това само за няколко дена – мисля, че е напълно обясним начина, по който си играех с вълните като малко дете (което при това е останало без родителски надзор). Ах морето!
Извода – догодина трябва най-после да взема да ида на море. А в някой от следващите дни трябва да взема да отида в стария Несебър. Любимо място. Сигурно ще ме върне много години назад в хубави спомени…

Екзистенциална самота

В една от книгите си Морган Скот Пек прави разлика между „самота“ и „самотност“.
Самотата определя като отсъствие на хора, с които да се общува на каквото и да е равнище, докато самотността според него произтича от липсата на хора, с които да общуваш на своето ниво на съзнателност.
Аз не мога да се оплача от липса на такива хора – те са част от нормалното ми обкръжение – но ме обзема една специфична екзистенциална самота съпроводена с особено чувство на топлина винаги когато чета личните преживявания в блога на едно момиче (доста по-малко от мен), за което съм споменавал неведнъж.
От една страна се считам за доста самодостатъчен човек и нямам натрапчиво желание да се свързвам във взаимоотношения, което ми е позволило дълги години да съм сам без да съм самотен.
От друга страна, обаче, макар и много рядко, се случва хора като това момиче да ме докоснат надълбоко. Както всеки път, когато я срещна на живо настроението ми отскача рязко нагоре, така и когато чета въпросния блог преживяването за мен е като музика. Чувствам днешния ден като празник, защото чета нов и дълъг постинг, пропит с преживяванията на тази душа. В същото време това е толкова едностранно преживяване… Мисля, че не подлежи на рационално обяснение, дори не знам защо го описвам…

Стравински и Шостакович на един концерт

Оркестър на Свободния Университет Амстердам, диригент Дан Адмирал.
Свирят „Петрушка“ от Стравински, нещо, наречено „Аркада“ от някой си Тристан Кьорис и шеста симфония от Шостакович.
Входът е свободен, а броя на хората в залата сигурно не надвишава броя на музикантите.
Пак се изложихме пред чужденците Хората са дошли от толкова далече – цял симфоничен оркестър от младежи – изглеждащи пълни с енергия, а ние да не си направим труда да ги уважим. При това такава музика не може да се чуе често. Не знам… дали защото рекламата е била лоша, дали защото вече е лято и хората са се пръснали… Дали са се уплашили от твърде съвременната програма?
При Стравински повече си личеше, че са студентски оркестър, но да се свири Стравински при всяко положение си е голямо изпитание. Да се слуша Стравински на живо пък си е уникално преживяване.
Произведението от неизвестния за мен автор, макар и интересно на моменти, ми беше твърде модерно (с други думи твърде много дисонанс, сложни акорди и не кой знае колко музика – както се изказа приятел „липсва красота“).
Шостакович, обаче, си е Шостакович. Първата част на тази тричастна (?!!) симфония е доста дълга и бавна и на много моменти ми напомняше на Малер. За втората обаче и особено за третата и без да знам без колебание бих разпознал, че са от Шостакович. Много живот, игра с инструменти, хумор на моменти граничещ с гротеска… Шостакович.

Park Live Fest

Нямам намерение да правя някаква обширна рецензия на фестивала, още повече, че съм бил само третия ден, само ще споделя субективните си впечатления.
Въпреки нескромните според мен цени, бях категорично убеден, че ще отида поне на третия ден от фестивала (за повече от това не ми се откъснаха от сърцето допълнителни средства). А именно третия заради единия от дуото „Future Sound of London“ – Garry Cobain. Бях сигурен, че на живо няма да чуя парчетата от любимите ми албуми на FSOL ами някаква по-различна музика – и се оказах прав – но все пак отидох заради голямото ми уважение към групата и косвено към организаторите на фестивала задето са ги поканили. Това, което пускаше Garry Cobain беше хубаво, но наистина щеше да е още по-хубаво ако бях чул и нещо познато, но както и да е. Само ми стана неудобно, че такъв професионалист като него е дошъл толкова отдалече, а публиката се състоеше от няколко десетки души. Като добавим и жегата – началото беше малко след 16 часа, а въпросният колодрум в Борисовата градина е затворено пространство в крайна сметка – обстановката не беше много предразполагаща. Но професионализмът си каза думата и се получи хубава атмосфера.
Имах възможност да се порадвам и на 3-4 песни на Phuture Shock след това, но ми се сториха твърде малко и не ми бяха познати. Хубава група, хубава вокалистка, радвам се, че ги има и че са родно производство. Гледал съм ги на живо преди години.
Преди „гвоздея на програмата“ Lamb имаше изпълнение на „Plaid“. Описанието в програмата беше „уникално аудио-визуално шоу“. Музиката беше интересна, анимациите, които се прожектираха междувременно също бяха много интересни, а за капак – към визуалните ефекти се добавиха множество мълнии от различни посоки на София.
И така стигаме до забавния момент: Валя дъжд. Нямаше никакви условия за криене от дъжда, така че повечето от няколкостотинте души направиха това, което правят и слоновете като вали – намокриха се. (една малка част се втурнаха към изхода)
Звездите на вечерта – Lamb – започнаха участието си малко след 21 часа след като намериха бас на заем, тък като нещо се беше случило с техния (Видях Георги Дончев да се мярка на сцената).
Трябва да си призная, че никога не бях ги слушал, дори не ми бяха познати като име, но затова пък бях най-отпред до оградата. Няколко неща бяха резултат от това. Първо: Виждах хората от групата прекрасно. Второ: Чуваше се ужасно. Трето: Тъй като 2-3 пъти Andy Barlow, който е единия от групата, скочи от сцената, покатери се на оградата и се хвърли в морето от ръце, обувката му по едно време мина на една педя от главата ми.
Сега за впечатленията ми от групата: Мноого ми хареса излъчването на вокалистката – Lou Rhodes. Изглеждаше много фина жена, в същото време като хванеше китара или палките на един барабан … беше впечатляваща. Andy Barlow ме впечатли с ентусиазма си – подскачаше повече и от хората в публиката. Май нещо беше малко „high“ този човек. Музиката ми се стори много интересна и доста „модерна“ – не знам как иначе да я определя. Освен съчетанието на записани звучи и ритми с живото изпълнение, което явно е широко разпространено вече, имаше и типичното модерно звучене на трип-хопа, само че малко по-живо и изпълнено с енергия от типичните трип-хоп групи, които са ми познати. Имаше особено съчетание на тонове и малко впечатление за „атоналност“, а маниера на пеене на Loh Rhodes беше особен и много ми напомняше на Bjork. Не знам дали не бих добил съвсем различни впечатления ако чуя студийни записи, защото всъщност озвучаването беше ужасно на мястото, където бях.
Което ме навежда на мисълта да напиша 2-3 изречения за организацията на фестивала: Малко трудно се ориентирах до мястото, защото нямаше плакати, които да упътват, имаше само пред самия колодрум. Не ми хареса това, че нямаш право след като излезеш пак да влезеш, не ми хареса и това, че имаше конкретни марки бира/уиски/храни, които бяха на баснословни цени. Самите билети също бяха твърде скъпи според мен. Вярно, че плеядата от участници беше доста впечатляваща, но все пак мащабите на фестивала не бяха на ниво – най-вече като посещаемост. За озвучаването вече писах, че беше ужасно на предните редици, макар, че по-назад се чуваше доста добре.
Колкото до така нареченото „афтър парти“ в Ялта – не беше това, което очаквах – не изглеждаше чак толкова свързано с фестивала – макар и с „клубна“ музика, каквато в Ялта явно така или иначе пускат. Музиката беше хубава, доста по-изискана от това, което се пуска в дискотеките, но хората, които бяха там… ами не са моя тип хора и тяхното разбиране за забавление не е моето разбиране за забавление.
Равносметката от цялото това дълго описание, което не знам дали интересува някого е, че си прекарах страхотно, бях с хубава компания, видях много интересни хора, чух интересна музика, а и като цяло опитите за организирането на такива мероприятия трябва да се поощряват.

„The Road Less Traveled“

Това заглавие би могло да бъде преведено като „пътят, по който малко е вървяно“ примерно или „пътят извървян от малцина“ или нещо такова. Който е измислил заглавието, под което тази книга е излязла в България – „Изкуството да бъдеш Бог“ – е сторил голяма злина на хубавата книга, тъй като съм сигурен, че това заглавие е отблъснало много хора.
Чел съм я преди десетина години и още тогава много ми беше харесала, а сега като я препрочетох, открих, че много неща, написани в книгата, са неразделна част от моя светоглед.
Не мисля, че е така защото книгата много ми е повлияла. По-скоро там има написани универсални истини, до които с течение на времето и аз съм достигнал.
Като се почне от първото изречение:
„Животът е труден.“
Да, така е, дори това да не ни харесва. Могат да се дадат много примери на човешко поведение, целящо избягването на трудностите – всички го правим – явно или неявно (понякога дори за нас самите). Само че това е незряло поведение и нищо не печелим от него.
Всъщност книгата до голяма степен е посветена именно на психологическата зрялост. Авторът – Морган Скот Пек – описва интересни случаи от своята работа като психоаналитик, в които пациентите му извървяват труден и мъчителен път от своите неврози и разстройства на характера до психологическа зрялост.
В тази книга съм прочел най-допадащото ми определение за „любов“. Морган Скот Пек я определя като „волята да разшириш границите на своя ‘Аз’, с цел да осигуриш своето собствено или нечие чуждо духовно израстване.“
Това определение мигновенно разобличава някои погрешни схващания за любовта, които са разгледани в книгата: влюбването, романтичната любов, зависимостта, саможертвата и други. Огромен брой хора свързват животите си заради някое от тези погрешни схващания и или не издържат дълго време заедно, или продължават да са заедно, но са нещастни.
Духовното израстване само по себе си също заема важна част от книгата. Тук ценното е, че много неща са изведени от една почти научна гледна точка и въпреки, че на мен не ми е необходима такава гледна точка, предполагам, че би била полезна за много хора. Дори хора с най-различни религиозни търсения биха могли да научат много от тази книга.
По този повод се сещам, че също в тази книга е дадено много добро определение на разликата между източната и западната представа за духовно развитие – нещо, което аз успях някакси да схвана още преди 15-тина години, когато престанах да чета Ошо.
Като цяло книгата е на много достъпен език и ако човек я прочете непредубедено, със сигурност може много да научи. Разбира се и ако има зрелостта да се изправи срещу определени истини, които може и да не му харесват.