Вдъхновение

Отново го правя. Вкарвам се във филм. И както винаги осъзнавам перфектно ситуацията. И както винаги продължавам напред. Мога да спра, но защо да го правя?
Всеки филм е различен. Всяка история – независимо дали е несъстояла се или състояла се донякъде – ме е обогатила, дори онази, която най-много ме е осакатила душевно.
Не си търся фалшиви емоции, не си търся някакъв свят от илюзорни преживявания… Не си падам по блудкавите неща – затова и не харесвам сериали, нито опера.
Не, тези „истории“ просто ме вдъхновяват и по този начин не само ми правят живота по-цветен, но и ме стимулират да полагам повече усилия за да извлека максималното от него.
Разбира се било е време когато вместо вдъхновен съм се чувствал тотално в задънена улица, но сега малко или много съм пораснал – всичко е по-умерено, върша по-малко глупости, макар че може би не преминавам през такъв катарзис както преди. Но може би сега не ми е толкова нужен.
Нямам отговор на въпроса кое преживяване е по-ценно – доколко ценно е избягването на проблемите вместо изживяването им в тяхната пълнота, доколко ценно е гледането и съпреживяването на филми, книги, музика и всякакво изкуство, доколко ценно е вътрешното спокойствие, доколко е ценно да знаем и доколко да усещаме, дали щастието или нещастието ни обогатява повече…
Знам само че за всичко следвам посоката, която ме привлича най-много и вярвам че ще стигна до някъде. Само да се пазя да не затъвам в ежедневие. Затова съм благодарен за вдъхновенията, които срещам по пътя си.
Не е ли животът прекрасен?

„The Doors“, благословията на забравата и още…

Познавам хора, които помнят много повече от мен. Всъщност в случая ще стане дума не за помнене в общ смисъл, а конкретно за книги и филми. Способен съм да препрочитам многократно любимите си книги, както и да гледам многократно филмите, които са ми харесали. Всъщност донякъде начинът ми на възприемане наподобява слушането на музика – не ме интересува толкова сюжетът – и без друго дори без да си спомням подробности все пак знам как ще свърши филмът. Интересува ме преживяването от гледането / четенето.
Какво ме провокира за тези размишления? Филм, който съм гледал многократно, но тъй като в момента го дават по някаква телевизия, не мога да устоя на изкушението да го гледам пак. Мога да си го пусна когато искам – все пак живеем в ерата на интернет – но въпреки това го гледам с интерес вместо да си лягам.
Невероятно е обаче колко неща разбирам, които досега са ми убягнали. В този филм почти всяка реплика носи съдържание. Определено едно гледане не е достатъчно за да бъде разбран. А и не бих могъл да разбера някои неща през 1992, когато съм го гледал за пръв път – например преживяването в пустинята под въздействие на пейоте, по-голямата част от филма на Джим Морисън и още много неща…
The Doors винаги са заемали специално място в моето сърце, защото са уникални. И Оливър Стоун е голяма работа. И Вал Килмър е невероятен.
А този филм не е просто биографичен или нещо такова – в него има вплетени толкова много ключови моменти и известни личности – все пак говорим за времето около 1968 година.
Та, ако трябва да се върна към заглавието, може би в крайна сметка е добре човек да не помни чак толкова подробностите, за да може да преживява отново и отново филми като този.

Before you slip into unconsciousness
I’d like to have another kiss
Another flashing chance at bliss
Another kiss, another kiss

The days are bright and filled with pain
Enclose me in your gentle rain
The time you ran was too insane
We’ll meet again, we’ll meet again

Oh tell me where your freedom lies
The streets are fields that never die
Deliver me from reasons why
You’d rather cry, I’d rather fly

The crystal ship is being filled
A thousand girls, a thousand thrills
A million ways to spend your time
When we get back, I’ll drop a line

(„The Crystal Ship“)

Витоша ски АД

Тончо Токмакчиев ми падна в очите. Направо се сгромоляса. Много го уважавам като актьор, много съм се смял с превъплащенията му като Иван Костов примерно. Обаче да говори такива глупости по Канал 1 – не знам заблуден ли е, подлъгали ли са го или по някакъв начин са го подмамили да участва в тази кампания, целяща според неговите думи „да станем като всички нормални държави“ – т.е. както било в цяла Европа – Австрия, Гърция и т.н.
По неговите думи би трябвало да може човек „нормално“ да може да отиде на разходка и да кара ски на една планина, която е на 5 км. от двумилионен град.
Какво нормално има в това планината да стане като морските ни курорти? Досега „Витоша ски АД“ вече се е въвлякла в няколко скандала – най-големия, за който се сещам беше с унищожените морени. А и какво нормално развитие можем да очакваме когато има намесени огромни пари? Пак тази безкрайна човешка алчност и лакомия…
Г-н Токмакчиев, надали ще прочетете това, но аз все пак ще ви кажа: Тези хора пет пари не дават за това Витоша да стане едно нормално място за туризъм и ски. Ако беше така вече имаха доста възможности да го докажат – трябваше да подменят порутените съоражения, не да ламтят за нови писти в природен парк. Единственото, което ги интересува са милионите, които си мислят, че могат да спечелят. Не се подвеждайте и не им наливайте вода във воденицата… Ако успеят техните намерения, след десет години ще си спомняте с носталгия за порутените заслони и няколкото писти на Витоша…

В ерата на глупостта ли сме?

Снощи успях да се почувствам като част от нещо голямо на световната премиера на филма „The Age of Stupid„. Филмът беше прожектиран едновременно в 442 киносалона в САЩ и в още 200 в повече от 45 страни. Имаше директна връзка с Ню Йорк, където имаше разни знаменитости като Кофи Анан и актрисата Джилиън Андерсън, а накрая имаше изпълнение на живо на вокалиста на Рейдиохед. В началото Маги Малеева каза няколко встъпителни думи.
Филмът в общи линии беше точно каквото очаквах, може би единствено очаквах да е малко по-всеобхватен, а не както се оказа фокусиран върху няколко конкретни житейски истории. Затова пък го намирам за доста въздействащ – и от към музика и от към визия.
Съвсем логично физиономиите на голяма част от присъстващите (салонът беше пълен) ми бяха познати от различни екологични акции и протести, което води до естествения въпрос: Ще бъде ли видян този филм от хората, които трябва да го видят и ще достигне ли посланието до тях? Лично аз очаквам и малко повече медийно отразяване – освен телевизионните предавания преди самата премиера ми се вижда логично тя да бъде отразена и в новините… но както и да е.
Колкото до самия проблем… той наистина е сериозен. Освен за глобалното затопляне и неговите причини и последствия ми хареса, че филмът макар и без голямо задълбочаване засяга и проблемите на консуматорското общество, големите корпоративни интереси и войните в съвременния свят или с други думи безкрайната човешка алчност.
А бъдещето… бъдещето е неясно засега. Една от главните цели на филма е да предизвика възможно най-голям отклик в обществото за да може на срещата в Копенхаген през декември тази година да се вземе правилното решение – а именно за ограничаване на емисиите от парникови газове. Казват, че ако се вземе това решение имаме 50 процента шанс нашата цивилизация да оцелее. Не е много оптимистично, особено като се има пред вид, че много трудно ще бъде убеден най-големия консуматор и замърсител – САЩ. Но… каквото – такова. Ще поживеем и ще видим и дано нашите внуци да няма за какво да ни винят.

Промяна

Може би от близо година всеки ден на път за работа и обратно минавам покрай една паркирала кола (фолксваген ако не се лъжа). Наблюдавах как тя неизменно стои на същото място – независимо от времето и сезона. Сутрин беше една от многото, а вечер – ако се прибирам късно – си стоеше самотна. В определен период дори едната и гума беше спаднала – все едно собственикът е отишъл в чужбина и я е зарязал ей така на тротоара – на произвола на съдбата (преди 2-3 месеца веднъж засякох един човек, който полагаше някакви грижи за въпросната кола, след което гумата и вече не беше спаднала).
Днес като се връщах от работа колата я нямаше…
Как ще ходя на работа сега, като няма да минавам покрай нея?
Извън шегата – май трябва да се подготвя за една реална загуба… Кооперацията, която се строи на изток-североизток от мястото, където живея вече се изравнява с моето любимо таванско помещение… През 2-3 месеца от годината вече няма да мога да виждам как сутрин слънцето се показва иззад Стара планина. Това е тъжно!

Созопол в началото на септември

След като – по стечение на обстоятелствата – се озовах на откриването на фестивала „Аполония“ в Созопол и след като видях програмата – в мен се загнезди идеята след като поработя няколко дена, през следващия weekend отново да дойда и да присъствам на едни от най-интересните концерти.
И…. речено-сторено.

Подготовката:
Билети за концерта. Четири дни преди концерта почти не се надявах да има останали билети за концерта на проекта Balkansky с участието на Теодосий Спасов. Обаче не само успях – от мрежата на Eventim в случая от магазин Dandara – ами и билетите се оказаха на съвсем скромната цена от 10 лева! За „Щурците“ не ми се даваха допълнително пари, а и знам, че при този амфитеатър може и от вън да се слуша.
БДЖ. Логично нямаше спални места. В крайна сметка взехме първа класа – имах идеята, че седалките в първа класа се разпъват и стават почти като легло.

Пътуването:
БДЖ ми бяха приготвили изненада. Седалките се оказаха не такива, каквито очаквах. Ужасно неудобни! Все пак май имаше полза от първата класа, защото във всички останали вагони влакът беше фрашкан.
Бургас-Созопол се оказа добре разработена дестинация с автобуси на всеки половин час. Дори успяхме да си купим спални места за връщане преди да тръгнем от Бургас.
Междувременно малко преди 7 часа между влака и автобуса гледах от брега на Бургас един от най-хубавите изгреви, на които съм бил свидетел – слъцето се издигна направо от водата, без никакви засенчващи облаци.

Созопол:
За пръв път стъпих в този град преди 4 години. Тогава не отидох на концерт от Аполонията, въпреки че бях там по време на концерти, и после съжалявах. Сега поправих тази грешка. Като цяло този град – макар и да не може да се мери със стария Несебър – много ми харесва.
Квартира намерихме лесно – в девет и нещо вече бях готов да тръгна на плаж. Оказа се, че на централния плаж има много водорасли и ужасно много боклуци – хартийки, торбички… Ужас.
Но все пак морето си е море…
Старата част на града е много хубава и сякаш дори малко по-малко комерсиализирана от стария Несебър.
Новата част се оказа огромна и пълна с удобства (предполагам няма нужда да наблягам на „комерсиалната“ страна на този а и на всички черноморски курорти – тя е повече от очевидна – просто се опитвам да погледна от към добрата страна. Иначе е ясно: заради човешката алчност нещата доста са се изродили в най-различни посоки, които дори не смятам да коментирам).
Догодина определено трябва да отида на истинско море – поне за 7-10 дена.

Щурците:
Наистина нямаше никакъв проблем да се слуша отвън. Имаше само около 4-5 песни от новите им албуми, които са непознати за мен. Всички останали бяха класика… Макар че ми се искаше да чуя и някои други песни, които не изпълниха – например „Хамлет“ или „Футоролог“… Но както и да е. Концертът беше страхотен. На входа продаваха и антологията на Щурците – два двойни диска съответно 1967 г. – 1982 г. и 1982 г. – 1998 г. Имам тези дискове – пиратски – но си ги купих. Писал съм преди за отношението си към пиратството – т.е. че съм с две ръце „за“, само че в крайна сметка бих си купил дискове за да подпомогна самите музиканти – особено както в случая без посредници.

КонцертЪТ:
Едва в деня на концерта видях, че всъщност освен Теодосий Спасов участват един DJ и един художник. Т.е. най-вероятно нямаше да е джаз както си бях помислил.
Наистина не беше. Беше си съвсем електронна музика, нещо като ambient или може би клонящо към trip-hop на моменти. Понеже много харесвам неща от сорта на FSOL примерно, концертът много ми хареса. За мое щастие си купих диск на въпросния проект „Balkansky“, макар че на живо звучеше… ами някак си по-различно (въпреки, че при този тип музика малко неща са „на живо“).
Единственият ми проблем беше, че по време на цялата втора половина от концерта трябваше да се разхождам из клуба за да не заспя – много бях изморен.
Самият клуб се оказа много приятен и интересен като архитектура. И всъщност май побираше повече хора от амфитеатъра в Созопол.

Имаше още много дребни или по-значими преживявания през тези два дена в Созопол… но и без друго този постинг стана безкрайно дълъг и описателен и може би скучен… Така че ще се опитам да обобщя:

Два страхотни дена, два страхотни концерта, море (ах морето!) и хубави емоции
Е, догодина пак!

Аз като чернокож

Много е популярна напоследък тази бургаска луга, така че не можех да не се възползвам от случая, че съм на гости в този град.
Първо киснене в солниците с червена вода, гъста почти като боза. Чел съм, че при голяма концентрация на сол човек не потъва – примерно както в Мъртво море. Е, днес го видях с очите си. Много забавно. Докато ми попадна капка в устата. Ужасно солено та чак люто/горчиво. А когато капка ми се стече и в окото, трябваше вече спешно да излизам.
След това – черната кал. Още по-забавно. На пръв поглед виждаш множество хора в някакви странни водолазни костюми, после виждаш, че това не са водолазни костюми, а плътен слой кал. Гледах си изцяло черните ръце и си мислех, че мога да играя африканец в някой филм.
Накрая – най-приятния момент. Като се има пред вид, че за последно съм ходил на море преди 4 години, при това само за няколко дена – мисля, че е напълно обясним начина, по който си играех с вълните като малко дете (което при това е останало без родителски надзор). Ах морето!
Извода – догодина трябва най-после да взема да ида на море. А в някой от следващите дни трябва да взема да отида в стария Несебър. Любимо място. Сигурно ще ме върне много години назад в хубави спомени…

Екзистенциална самота

В една от книгите си Морган Скот Пек прави разлика между „самота“ и „самотност“.
Самотата определя като отсъствие на хора, с които да се общува на каквото и да е равнище, докато самотността според него произтича от липсата на хора, с които да общуваш на своето ниво на съзнателност.
Аз не мога да се оплача от липса на такива хора – те са част от нормалното ми обкръжение – но ме обзема една специфична екзистенциална самота съпроводена с особено чувство на топлина винаги когато чета личните преживявания в блога на едно момиче (доста по-малко от мен), за което съм споменавал неведнъж.
От една страна се считам за доста самодостатъчен човек и нямам натрапчиво желание да се свързвам във взаимоотношения, което ми е позволило дълги години да съм сам без да съм самотен.
От друга страна, обаче, макар и много рядко, се случва хора като това момиче да ме докоснат надълбоко. Както всеки път, когато я срещна на живо настроението ми отскача рязко нагоре, така и когато чета въпросния блог преживяването за мен е като музика. Чувствам днешния ден като празник, защото чета нов и дълъг постинг, пропит с преживяванията на тази душа. В същото време това е толкова едностранно преживяване… Мисля, че не подлежи на рационално обяснение, дори не знам защо го описвам…

Стравински и Шостакович на един концерт

Оркестър на Свободния Университет Амстердам, диригент Дан Адмирал.
Свирят „Петрушка“ от Стравински, нещо, наречено „Аркада“ от някой си Тристан Кьорис и шеста симфония от Шостакович.
Входът е свободен, а броя на хората в залата сигурно не надвишава броя на музикантите.
Пак се изложихме пред чужденците Хората са дошли от толкова далече – цял симфоничен оркестър от младежи – изглеждащи пълни с енергия, а ние да не си направим труда да ги уважим. При това такава музика не може да се чуе често. Не знам… дали защото рекламата е била лоша, дали защото вече е лято и хората са се пръснали… Дали са се уплашили от твърде съвременната програма?
При Стравински повече си личеше, че са студентски оркестър, но да се свири Стравински при всяко положение си е голямо изпитание. Да се слуша Стравински на живо пък си е уникално преживяване.
Произведението от неизвестния за мен автор, макар и интересно на моменти, ми беше твърде модерно (с други думи твърде много дисонанс, сложни акорди и не кой знае колко музика – както се изказа приятел „липсва красота“).
Шостакович, обаче, си е Шостакович. Първата част на тази тричастна (?!!) симфония е доста дълга и бавна и на много моменти ми напомняше на Малер. За втората обаче и особено за третата и без да знам без колебание бих разпознал, че са от Шостакович. Много живот, игра с инструменти, хумор на моменти граничещ с гротеска… Шостакович.