Feed on
Публикации
Коментари

Интересна 2

И преди съм твърдял, че София е уникален град заради това, че е достатъчно голям за да го няма селския манталитет, характерен за по-малките градове и в същото време е достатъчно малък за да срещаш от време на време случайно някой познат. Или непознат.

Освен страхотните емоции и припомнянето на многото преживявания, свързани с тази група, концертът на Ирфан тази вечер ми донесе и интересно общуване. Изглежда интуицията не ме лъже: такова съчетание като например айкидо, танго, японски език и богословски факултет определено е доста интересно.

Интересна

Хоров концерт с интересна музика в криптата на “Александър Невски”. Питам момичето до мен какво носи в дългия калъф - оказва се някаква специална тояга. Но не това е най-интересното: Дали заради особената прическа (къса коса с една много дълга плитка), дали заради дрехите или (най-вероятно) просто заради това, което виждам в очите и, оставам с впечатлението за много интересен човек.

Интуитивната ми преценка за хората, макар и да трае един миг, я усещам като нещо цялостно - като вселена. Само че усещането за вселената на “другия” си остава само в моите представи. Бих искал да мога да проверя това свое усещане…

VЯRA

Почти като невероятната спонтанна неделя, която имах преди няколко дена, тази вечер спонтанно реших да отида на джаз концерт (или по-скоро в последния момент разбрах за него). Участваха Теодосий Спасов [кавал и тромпет ?!], Пейо Пеев [гъдулка], Румен Тосков [пиано], Петър Миланов [китара] и Христо Йоцов [перкусии], и представиха диска с композиции на Теодосий Спасов “VЯRA”.

За мен джаз музиката е като някаква магия или като забранен плод. Много обичам да я слушам, но изобщо не мога да я свиря, дори не мога да я разбирам. Знам всичко за класическата хармония, знам какво е “синкоп” да речем :) , но докато слушах тази вечер имаше моменти, в които дори не можех да хвана размера, в който свирят. Тези хора наистина са като някакви магьосници. А Теодосий е невероятно забавен и артистичен и в същото време невероятно естествен.

Бих искал да мога да се държа така на сцена… Предполагам, че за целта ще трябва да съм сто процента себе си, а за целта ще трябва да намеря себе си - т.е. да намеря тази музика, която най-пълно ме изразява. Оставям този въпрос на бъдещето…

Денят на земята

Тъй като Матеус пасион от Бах ми е любимо произведение, когато разбрах, че се търсят хористи, не му мислих много. Слушал съм го безброй пъти (първия запис, който имах беше на три касетки), но това произведение човек колкото и да го дълбае - все може да си намери по нещо.
За тези, които не знаят за какво става дума, пасионът е църковен жанр, който се изпълнява през страстната седмица и изобразява сцените около разпъването на Христос. (”Страстите Христови” са добър пример за “филмов еквивалент” на този жанр). Матеус пасион от Бах (т.е. според евангелието на Матей) е може би най-популярното музикално произведение от този жанр - грандиозно произведение за солисти, два оркестъра, два хора + детски хор и два органа - с продължителност около три часа.
За мен репетициите са истинско удоволствие като се има пред вид твърде техническото ми битие през последните две години. В духа на това, което писах по-горе - че има много съдържание в Матеус пасион и човек все може да открива по нещо - любим ми стана хоралът “O Mensch, bewein dein’ Sünde groß“. Досега някак си не съм му обръщал внимание.
И накрая - за да кажа нещо за реализацията - няма да стане перфектно изпълнение - солистите не ме впечатлиха особено (пък и хористите не са цвете :) а и за толкова репетиции - толкова) но в крайна сметка е чудесно че такива неща се случват тук. А за онези свръх-меломани, които са много чувствителни към качеството на изпълнението, ще си остане възможността да си слушат Матеус пасион на CD.
Къде: Аулата на Софийския университет.
Кога: На 22.04.2008 от 18 часа открита генерална репетиция
На 23.04.2008 от 19 часа е самият концерт
Входът е свободен

Поправка: Всъщност се оказва, че има някакви покани, но подозирам, че са формални.

Девет+ книги

Не харесвам щафетните задачки-закачки между блоговете, но този път, признавам си, докато четях книгите на anikrush, пък и преди това, докато четях цитираните книги по други блогове, нещо в мен напираше. И така, да преговорим:

- посочете последните три книги, които сте прочели

- посочете последните три книги, които сте купили

- посочете три книги, които бихте прочели отново

Първо последните три книги, които съм купил, тъй като ми е по-лесно да ги определя. Преди броени дни влязох в една голяма книжарница да избера подарък за момче, което става на 13 години. Купих му “Емил и детективите” и “Емил и тримата близнаци” (в общо томче) от Ерих Кестнер. Чел съм само втората от тях като малък и много не си я спомням вече, но помня, че беше много хубава. Заедно с тази книга купих и още две - хубаво е човек понякога все пак да може да не мисли твърде много за пари. Едната беше “Начална школа за кавал” от Тодор Прашанов - все пак имам амбицията някой ден да мога да свиря (доколкото думите “амбиция” и “някой ден” могат да съжителстват в едно изречение). Другата е една книжка с рисунки и графики на Ешер. Отдавна ги знам неговите картини и са ми интересни, но този път я видях и просто реших да я взема.
Не мога да не спомена и още една книга, нищо, че е четвърта в списъка. Само 2-3 дена по-рано видях в друга книжарница от новия тираж на любимата ми “Приказка за Стоедин” на Никола Русев. Веднага си взех една без да се замислям - отдавна нямах резервен екземпляр за подаряване. По стечение на обстоятелствата само три дена по-късно си говорехме с компания приятели и стана дума за тази книга и се оказа, че повечето не бяха чували за нея, та вече я подарих :) .

Сега прочетените. Всъщност въпросът е труден тъй като във всеки момент има множество книги, които съм започнал и съм прочел до някъде. От друга страна в последно време нямам много време за четене и трябва да се върна известно време назад за да си спомня какво съм чел напоследък. Мисля, дори да ги свържа с третата категория - книги, които бих препрочел, тъй като аз често препрочитам книгите - всъщност бих препрочел повечето книги, които съм чел.

И така… колкото и да ставам банален вече - наскоро си препрочетох “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, а в момента препрочитам “Лайла” на Робърт Пърсиг. Давам си сметка, че това всъщност са книги, които се четат малко трудно и освен хора, възхитени от тях има и такива, които никак не са се впечатлили. Въпросът е да попаднеш на точната книга в точния момент. Също сравнително неотдавна препрочетох “Приказки за Боговете” от Беа Нади, втората и част “От светлина родени” и прочетох за пръв път третата книга ‘Предупреждението”. Доста особени книги - бях писал за тях. И за да не споменавам само вече прочетени книги - ще спомена също като последно прочетени “Стрихнин в супата” която е сборник с разкази на Удхаус (не бях го чел досега и се забавлявах с него), както и “Приключенията на добрия войник Швейк”, която също сега дочитам за пръв път.
С удоволствие бих си препрочел също някоя хубава фантастична книга - например “Градът” от Клифърд Саймък или “Сезонът на мъглите” и “Дългия изгрев на Ена” от Евгений Гуляковски, или книгите за Землемория на Урсула ле Гуин … или нещо на Тери Прачет - например “Пирамиди”… и още много, много други. Сигурно изпускам някоя важна…

Ами… сега е ред на ameliaekhart, предизвиквам също Яна - не само да пише за любимите си книги - тя има какво да сподели - а и да си открие блога за света, тъй като в момента освен че не е откриваем за търсачките, горе-долу всеки месец му сменя името и постоянно трябва да я питам къде и е блога.
Е?

“Федър намери пример и в областта на музиката. Да си представим, че вървим по улицата и минаваме, да речем, покрай кола, където е пуснато радиото и се чува музика. Никога не сме чували мелодията, но тя е толкова прекрасна, че се заковаваме на място. Изслушваме я докрай. Дни наред си спомняме как точно е изглеждала улицата, когато сме чули мелодията. Спомняме си какво е имало на витрината, пред която сме спрели. Спомняме си цветовете на паркираните наоколо коли, облаците в небето над отсрещните сгради. Всичко изплува в паметта много ярко, мислим за пуснатата по радиото песен и чакаме да я чуем пак. Ако е хубава, непременно ще я чуем, защото и други са слушали радио, изпитали са същите чувства и песента ще стане популярна.

Един ден отново я пускат по радиото, изпитваме същите чувства, чуваме заглавието и, хукваме към най-близкия магазин за плочи, купуваме я и нямаме търпение да се върнем у дома и да я пуснем.

Прибираме се. Пускаме я. Наистина е хубава. Не че преобразява стаята, но е хубава. Пак я пускаме. Наистина е хубава. Пускаме я трети път. Продължава да е хубава, ала вече не сме толкова уверени, че ни се иска да я чуем още веднъж. Все пак я пускаме отначало. Добра е, но определено не ни се слуша повече. Прибираме плочата.

На следващия ден пак я пускаме, не е лоша, но нещо липсва. Харесва ни и твърдим, че винаги ще ни харесва. Отново слагаме плочата. Да, разбира се, че е хубава. Но я прибираме и само от време на време я пускаме на приятел. След месеци и дори може би години пак я изваждаме като спомен за нещо, което някога ни е подлудявало.

Какво се е случило? Можем да кажем, че песента ни е омръзнала, но какво значи това? Загубила ли е качеството си? Ако отговорът е положителен, защо тогава продължаваме да твърдим, че е хубава? Песента или е хубава или не е. Ако е хубава защо не я пускаме? Ако не е, защо казваме на приятелите си, че е хубава?

Замислим ли се, ще разберем, че разграничението между Динамично качество и статично качество в нравствеността съществува и в изкуството. Първоначалното добро, това, заради което купуваме плочата е Динамичното качество. То идва като изненада. Плочата за миг отслабва нашите статични модели и ни озарява нахлуващото Динамично качество - свободно, без статични форми. Второто добро, това, заради което препоръчваме плочата на приятели дори след като възторгът ни е охладен, е статично качество. Обикновено се проявява статичното качество.”

(Робърт Пърсиг, “Лайла”)

Една от най-ценните идеи в “Лайла”, най-дълбоко отпечатила се в съзнанието ми, когато съм чел книгата преди, е разделянето на качеството на “статично” и “динамично”. Статичното качество са “утвърдените” ценности, които крепят обществото, а динамичното - това са онези сили, които се стремят да разчупят оковите на всяка консервативност и закостенялост.

Това, което си мисля е, че статичните модели са много удобни, но не много добри точно защото са по-лесни. А истинските, хубавите неща, изискват усилия. По-лесно е да се осланяш на закони / правила / модели на поведение, само че всяка ситуация е специфична и няма общовалидни правила и колкото и да не ни се иска, трябва всеки път да преценяваме и да взимаме решение според случая. Това означава, че макар и да е по-лесно да се оставим по течението, всъщност непрекъснато трябва да полагаме усилия. Както правят живите организми, които намаляват ентропията, противно на законите на физиката. Както съм си мислел често, че трябва да е и в изкуството - ако всичко в живота ни е уредено - няма да има какво да ни вдъхновява; освен това ако от изкуство изкарваме много пари вместо в него да влагаме, резултатите ще са малко или много ялови, защото това означава да се ръководим от масовия вкус за да извличаме полза, вместо да творим независимо от същия този масов вкус, макар и с цената на повече усилия. Растенията, за да превръщат енергията от неорганична в органична, използват слънчевата енергия. Хората на изкуството пък правят от хаоса ред и от нищото сътворяват нещо благодарение на вдъхновение свише…

Още една асоциация: След твореца, динамичното качество, идва музикалната индустрия, която експлоатира сътвореното - като го превръща в статично качество.

Май се отплеснах доста надалече… Намерих и много интересен пример в областта на музиката, но ще го публикувам отделно.

Театър

По Канал 1 дават награди на Съюза на артистите в България. Нещо трепва в мен. Някакви механизми в мозъка ми се раздвижват… доста лица и имена са ми познати… Ами естествено! Нали работих две години не къде да е, а в Народния театър!!! Сякаш беше преди цяла вечност… Вече почти не се сещам като минавам покрай театъра, че някога ми е бил работно място. А и когато е бил - малко ме е срам да го кажа - не съм се възползвал достатъчно от този факт и вместо да гледам колкото се може повече постановки съм се стремял да стоя там възможно най-малко време. Театърът е много хубаво нещо, но някак си не ме грабна достатъчно. Може би желанието ми за изява се простира отвъд анонимния облсужващ персонал. Или може би статутът на “работно място” променя облика на нещата.

Older Posts »