DCD

Отдавна не бях слушал Dead Can Dance - всъщност от години не съм бил истински настроен за тази музика. Тя ме води до състояние, което не бих описал като катарзис, въпреки, че ми действа катарзисно. Катарзис може да се нарече слушането на втората симфония на Малер например, или симфониите на Шостакович, но Dead Can Dance е докосване до нещо много дълбоко и архаично. Докато катарзисът може да бъде сравнен с една  мрачна и бурна нощ, в която всички природни стихии дават най-доброто от себе си, но след която настъпва слънчево утро с кристално чист  въздух и синьо небе, Dead Can Dance са по-скоро като тих, но сякаш продължаващ цяла вечност дъжд през най-мрачната есен, която можете да си представите, когато времето сякаш е спряло и дори последната искрица живот в природата вече е угаснала и той - животът - си е заминал и е погребан дълбоко.

—————————

Защо ми се слуша тази музика днес? Дали защото дълбоко в мен има нещо мъртво в този смисъл? Или защото има нещо живо, заради което изпитвам болка? Дали този път ще стигна до дъното? Дали ще намеря себе си?

“If it were within our power,
beyond the reach of slavish pride.
To no longer harbour grievances,
behind the mask’s opportunists facade.
We could welcome the responsibility
like a long lost friend,
and re-establish the kingdom of laughter
in the dolls house once again.
For time has imprisoned us
in the order of our years,
in the discipline of our ways
and in the passing of momentary stillness
we can view our chaos in motion
and the subsequent collisions of fools
well versed in the subtle art of slavery“

7 юни 2007, 1:30