Не, не пиша това защото днес беше облачно – на обяд беше все още страхотно слънчево време, а привечер, когато дойдоха облаци и се смрачи и загърмя бях на закрито.
Сетих се колко много ми е харесвало след дълга поредица от слънчеви дни – например лятно време – когато изведнъж се появи един мрачен, облачен ден. Прохладен, сив и различен.
Тази вечер случайно ми хрумна и си пуснах един момент от Baraka – където има едно парче на Dead Can Dance – и от там ме обхвана една вълна… и изслушах три техни албума. Изглежда точно от това съм имал нужда – малко дълбочина. Въпреки ежедневието, което ме е затрупало и въпреки, че отдавна не съм слушал тази музика (или може би точно за това?), от момента, в който зазвуча – усетих, как дишането ми става бавно и дълбоко и изпадам в нещо като медитативно състояние. Тази музика наистина успява да ме потопи надълбоко в мен самия както никоя друга.
Точно както облачните дни внасят разнообразие и са толкова приятни.
Ако питаш мен, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“. Понякога си мечтая за облаци, за дъжд, за мъгла. Защото носят едно по-различно усещане за нещата – дълбочина. Харесва ми виждането ти. Ти си от онзи тип хора – почти бохеми, ала не съвсем.
Мнооого ме заинтригува с това „почти бохеми, ала не съвсем“. Бих искал да разбера по-добре какво имаш пред вид…
Има един такъв тип хора, които притежават особен магнетизъм. Поне за мен. „Големи“ хора с „малки“, чисто човешки усещания и желания. С един специфичен стил на възприятие. Търсещи брегове в безбрежието…
Между другото как така казваш “Няма нищо по-хубаво от лошото време”, а блогът ти има толкова слънчево име