Ни бряг, ни бряг... Ни бряг, ни дъно.

ГМО

stoedin — Sat, 13 Feb 2010 19:06:13 +0000

За мен основата на проблема не е въпроса вредни или не са ГМО. Решаваща за мен е мотивацията.
Допускам, че има учени, които се занимават с изследвания в тази област защото вярват, че отглеждането на такъв вид култури може да подпомогне изхранването на все по-разрастващото се човечество. Само че не те, а мултинационалните компании натискат за промяна на законите в тази област. Същите компании извличат огромни печалби от дейността си без дори да направят каквото е по силите им за да се уверят, че дейността им не вреди на някого, дори има описани случаи, когато са скривали факти относно вредни последствия. Тяхната мотивация не е алтруистична – дори не мога да оправдая отделните хора, които работят за такива корпорации и които в общия случай нямат поглед към цялата картина, а само извършват определена дейност, за което получават определено възнаграждение.
Не може да има добър резултат когато мотивите са користни – това е.

Вдъхновение

stoedin — Thu, 28 Jan 2010 01:31:11 +0000

Отново го правя. Вкарвам се във филм. И както винаги осъзнавам перфектно ситуацията. И както винаги продължавам напред. Мога да спра, но защо да го правя?
Всеки филм е различен. Всяка история – независимо дали е несъстояла се или състояла се донякъде – ме е обогатила, дори онази, която най-много ме е осакатила душевно.
Не си търся фалшиви емоции, не си търся някакъв свят от илюзорни преживявания… Не си падам по блудкавите неща – затова и не харесвам сериали, нито опера.
Не, тези „истории“ просто ме вдъхновяват и по този начин не само ми правят живота по-цветен, но и ме стимулират да полагам повече усилия за да извлека максималното от него.
Разбира се било е време когато вместо вдъхновен съм се чувствал тотално в задънена улица, но сега малко или много съм пораснал – всичко е по-умерено, върша по-малко глупости, макар че може би не преминавам през такъв катарзис както преди. Но може би сега не ми е толкова нужен.
Нямам отговор на въпроса кое преживяване е по-ценно – доколко ценно е избягването на проблемите вместо изживяването им в тяхната пълнота, доколко ценно е гледането и съпреживяването на филми, книги, музика и всякакво изкуство, доколко ценно е вътрешното спокойствие, доколко е ценно да знаем и доколко да усещаме, дали щастието или нещастието ни обогатява повече…
Знам само че за всичко следвам посоката, която ме привлича най-много и вярвам че ще стигна до някъде. Само да се пазя да не затъвам в ежедневие. Затова съм благодарен за вдъхновенията, които срещам по пътя си.
Не е ли животът прекрасен?

„The Doors“, благословията на забравата и още…

stoedin — Sat, 16 Jan 2010 23:23:14 +0000

Познавам хора, които помнят много повече от мен. Всъщност в случая ще стане дума не за помнене в общ смисъл, а конкретно за книги и филми. Способен съм да препрочитам многократно любимите си книги, както и да гледам многократно филмите, които са ми харесали. Всъщност донякъде начинът ми на възприемане наподобява слушането на музика – не ме интересува толкова сюжетът – и без друго дори без да си спомням подробности все пак знам как ще свърши филмът. Интересува ме преживяването от гледането / четенето.
Какво ме провокира за тези размишления? Филм, който съм гледал многократно, но тъй като в момента го дават по някаква телевизия, не мога да устоя на изкушението да го гледам пак. Мога да си го пусна когато искам – все пак живеем в ерата на интернет – но въпреки това го гледам с интерес вместо да си лягам.
Невероятно е обаче колко неща разбирам, които досега са ми убягнали. В този филм почти всяка реплика носи съдържание. Определено едно гледане не е достатъчно за да бъде разбран. А и не бих могъл да разбера някои неща през 1992, когато съм го гледал за пръв път – например преживяването в пустинята под въздействие на пейоте, по-голямата част от филма на Джим Морисън и още много неща…
The Doors винаги са заемали специално място в моето сърце, защото са уникални. И Оливър Стоун е голяма работа. И Вал Килмър е невероятен.
А този филм не е просто биографичен или нещо такова – в него има вплетени толкова много ключови моменти и известни личности – все пак говорим за времето около 1968 година.
Та, ако трябва да се върна към заглавието, може би в крайна сметка е добре човек да не помни чак толкова подробностите, за да може да преживява отново и отново филми като този.

Before you slip into unconsciousness
I’d like to have another kiss
Another flashing chance at bliss
Another kiss, another kiss

The days are bright and filled with pain
Enclose me in your gentle rain
The time you ran was too insane
We’ll meet again, we’ll meet again

Oh tell me where your freedom lies
The streets are fields that never die
Deliver me from reasons why
You’d rather cry, I’d rather fly

The crystal ship is being filled
A thousand girls, a thousand thrills
A million ways to spend your time
When we get back, I’ll drop a line

(„The Crystal Ship“)