14-ти февруари

Отмина още един 14-ти февруари, който не празнувах. Нямам желание да отбелязвам Трифон зарезан, а и нямам с кого да празнувам Свети Валентин. Това за комерсиализирането и истеризирането на този празник няма да е оригинално, така че ще го премълча. Мисълта ми в момента е за влюбването.

Нека да сме честни. Това, което повечето хора разбират под това понятие и търсят да преживеят, е просто химия - трик на природата за запазването на вида.

Разбира се, че и на мен ми се е случвало безброй пъти, включително и на по-зрели години. Само че сега винаги част от мен е “над нещата” и наблюдава отстрани докато друга част от мен изгаря от (илюзорни) страсти - колкото и шизофренично да звучи

Разбира се, че и аз дълбоко в себе си имам потребност от онзи тип истинско общуване, който би придал съвсем друг облик на живота ми. Само че продължавам да не го намирам и продължавам да предпочитам да си спестя компромисите.

Спорно е кое е по-добре - различните хора със сигурност биха имали различни мнения. Важното е, че се чувствам добре в кожата си и всеки ден за мен е повод да се радвам на живота и да се забавлявам с всичко, което правя.

Мисля, че съм открил един по-добър и по-истински извор на чувство за пълноценност - по-добър отколкото друго човешко същество. Вероятно за това напоследък дори не се сещам за това, което ми липсва…

Народно

В продължение на два дена така се случи, че на два пъти поставих ново начало.

Снощи отидох на народни танци. Хареса ми, така че смятам да ходя 1-2 пъти седмично. Само че трябва много да наваксам. Очите ми се вързаха на възел като ги гледах как играят…

А днес се сдобих с кавал - отдавна мислех да си взема. Малко се разочаровах, че уж трябваше да е в “ре”, а се оказа в “ми”, но може пък да се окаже по-добре, знам ли. След като цяла вечер правя опити, вече мога да изкарвам някакви звуци…

Хайде дано да имам търпение и за двете неща и да се понауча.

Микрологус и Франческо Ландини

Тези дни си припомних (както в предния постинг писах че ми се случва понякога) едно парче на Франческо Ландини, изпълнено от Микрологус, което ми е много любимо, но не бях го слушал отдавна. Мисля, че на концерта им в зала България в края на по-миналата година не го изпълниха, но изпълниха много други хубави произведения

Линк към парчето

Археология на ежедневието

Често пъти изравям разни неща, които съм позабравил. Ето например музика: Някаква група (песен / композитор / произведение) ме грабва и дни и седмици наред слушам едно и също. След това идва следващо, и следващо, и следващо… И смяната става някак неусетно. Изведнъж си спомням за някоя предишна страст (чак за мания през последните десетина години не може да се говори - все пак съм улегнал донякъде) и ми става странно, че отдавна не съм слушал въпросната музика.

Същото може да се каже за всички останали дейности. Не знам дали става дума за някакво характерно мое непостоянство или за общочовешка черта, но животът ми е низ от отделни периоди, които се наслояват като пластове и разбирам, че нещо е било заровено (или по-скоро изместено от друго) едва когато случайно го изровя по някакъв повод - тогава изведнъж се сещам за отминал период от живота си. Странно е.

Мисля по този повод да открия нещо като “рубрика” в този блог за неща (предимно музика), които съм “изровил” от по-старите пластове на битието си.

Крайно време е да си купя телефон с камера!

Преди броени минути станах свидетел на нещо, за което преди време се говореше по медиите. Автобус 305 беше спрян на спирката при ИСУЛ в посока Сточна гара от група от петима контрольори. Изпуснах завръзката, защото си четях книжка, но след като автобуса стоя на спирката може би повече от 5 минути и хората взеха да негодуват, малко по-напред стана разправия между най-грамадния от контрольорите и някаква жена. Контрольорът както обикновено невъзмутимо искаше жената да плати глоба, а тя явно с чувство за чиста съвест му повиши тон и отказа. Извади друг билет, продупчи го и му показа че е със същите дупки като нейния, а той твърдеше, че е с други дупки - на което жената отговори с нещо от сорта на “това са дупките, които вие продупчихте два пъти”. Междувременно и останалите контрольори дойдоха и взеха да викат на жената, че бави целия автобус, но останалите пътници не им се вързаха и взеха да крещят на тях. Жената пък - явно изнервена - започна да ги нарича с разни епитети… В крайна сметка се отказаха и слязоха, а автобуса продължи.

Ако имах телефон с камера, можех да снимам всичко това, защото тия псевдо-контрольори, дето си мислят, че са си намерили пазарна ниша, заслужават по някоя присъда или уволнение (ако въобще са контрольори) или поне публично разобличаване.

Изпитание

Предстои ми промяна. След броени дни за пръв път от доста време няма да живея сам. Не, не е това, което ми се иска да е. Просто ще си имам съквартирант за известно време. За семейство с две деца в тийнейджърска възраст определено е трудно да оцелее с две учителски заплати, така че е съвсем обяснимо това, че “главата” на любимото ми приятелско семейство търси реализация в столицата. А кoе е най-логичното място където да живее докато нещата се установят? При мен, естествено. Винаги откакто имам по-прилични доходи ми се е искало да мога да им помогна, но разбира се, начинът не е с пари. Сега ще имам възможност да го сторя като жертвам нещо ценно за мен - част от свободата и от личното си пространство. Само че осъзнавам, че това ще бъде голямо изпитание за мен. Надявам се успешно да го издържа и да си науча урока. От сега знам какъв е той: Да придобия повече навици да се съобразявам с хората около мен и да обръщам повече внимание на нещата от бита. В последно време все повече свиквам с моята самостоятелност, което хем е хубаво, хем не съвсем. Все по-често си мисля, че не се виждам в ролята на половинка от традиционно семейство, но все още нямам ясна представа точно какви взаимоотношения търся. (Всъщност ми се иска да вярвам, че просто на хоризонта не се е появил правилният човек и когато това стане няма да си задавам въпроси.)
Иначе съм сигурен, че ще имам ценни придобивки от това съжителство, което ми предстои - близкото общуване с ценни хора само по себе си е ценно. Кой знае? Може пък и да се окаже подготовка?

Offline

За две седмици без компютър животът ми донякъде се измени. Невъзможността да направя справка в интернет за нещо, което ме е заинтересувало ми беше ми голямо неудобство. Разбира се много потискащо за мен беше и слушането на музика през телевизора. Мейлите си проверявах в работата, но там не мога да ползвам месинджъри и не мога да се занимавам с четене/писане на блогове. Именно поради (невъзможността за) последните две дейности се чувствах по някакъв начин изолиран - четох книжки и (какво да се прави) гледах телевизия, но като цяло усещането ми беше като за временно некомфортно състояние, което чакам да премине. В даден момент се сетих за нещо, за което не бях мислил отдавна - а именно за безсмислената ни обвързаност и зависимост от цивилизацията. Сетих се за хората от Тринога, например, които се стремят да водят живот, независим от технологиите. Тези размисли допълнително бяха провокирани от една книга, която прочетох (”Предупреждението” от Беа Нади) и от спомени за разни апокалиптични пророчества, които са достигали до мен. С други думи ако утре света тотално се измени - дали заради климатични промени, обръщане на магнитните полюси на земята, войни или нещо друго - с какво ще ми помогнат например компютърните умения? Както и да е. Предполагам че дълго време няма да се сещам за подобни проблеми, защото вече съм с чисто нов компютър, по-мощен от предишния не в пъти а в порядъци. Надявам се да ми служи дълго и рядко да ми се налага да се занимавам с неговата поддръжка, защото от години любопитството ми в сферата на компютрите (кое как и защо работи) е заменено с желание просто да си служа с тях и да не се занимавам излишно с детайли - което според мен е по-добра позиция.

Бегли познати?

Видяхме се само за няколко минути - колкото трамвая да се придвижи от халите до Лъвов мост… Разменихме само няколко реплики… И ми стана толкова хубаво, че случайно се засякохме…

София е достатъчно голям град за да го няма провинциалното мислене от типа “всички се знаем” и в същото време е достатъчно малък град за да срещаш от време на време някой познат.
Невероятно е как случайната среща може толкова да ми повдигне настроението. Сигурно с това момиче се познаваме от предишен живот…